Страх ме е...

Моята малка госпожица...
Няма лъжа и измама!
Ужас... Съвсем неусетно
вече е истинска дама.

Вчера разказвах й приказки...
Днес ми разказва под клетва
разните свои секрети...
Пита ме и ме съветва.

Хубава... Смешна... И важна...
Неотразима дългучка.
Пълна взаимна агресия.
А пък сме дядо и внучка.

Няма си гадже, обаче...
Не бърза... Или закъснява...
„ Много са... Тъпи са... Никой...“
Да... никой не я заслужава.

А във колежа е първа...
По всичко само шестици...
Страх ме... Може да тръгне
с другите прелетни птици.

Ясно е... Обща истерия...
„ Там ще се реализирам...“
Тука е мрак и мизерия.
Всичко това го разбирам.

Ах, моя бедна Българийо...
Как можа... Чак ми се плаче...
Мойта обречена внучка...
Твойто поредно сираче...

Още е тук... И е малка...
Иска във мен да се гушне...
С цяла глава по-висока,
а във ухото ми шушне:

„ Искаш ли с мен да те взема...
Страх ме е в тези чужбини...“
Господи... Хич не се стискай...
Дай ми петнайсет години...

Стигат ми... да я дочакам.
Тук ще е всичко готово...
Тихо... Спокойно... Богато...
И ще се върне отново.

Моята малка госпожица...
Трябва... Разбирам... Не мога...
Моята малка България...
Мойта голяма тревога!

7 – 7.45 ч. сутр.
5 април 2015